109.

Детство – весела рисунка, от боички запъстряла,
младост – нежност акварелна, в страсти и загадки цяла,
зрелост – маслена картина, многоцветна, пълнокръвна
и накрая – тиха старост със графичност черно-бяла…

110.

Влизаме в живота пъстър, без да знаем за това.
Цял живот игра играем, без да знаем за това.
Лошо или пък отлично – краят все един и същ е.
И си тръгваме внезапно, без да знаем за това.

111.

Жени – високи звънки чаши с вода, с горчилка и със мед.
Да знаем пластовете ваши, ще пием ту вода ту мед.
Но те са смесени, в едно са горчилката, медът, водата –
когато жажда ни заплаши, до дъно пием и без ред.

112.

През планината аз ти казвам: Обичам те. Това е всичко.
Със тези думи се белязвам: Обичам те. Това е всичко.
И думите са безполезни, но да ги премълча не мога.
Хитрувам? Не. Аз се наказвам: Обичам те. Това е всичко.

113.

Тих ще тръгна, ако има някой нейде да ме помни,
с песничка една любима, нейде някой да ме помни,
с недопита чаша вино или със гореща дума
в бяла мразовита зима нейде някой да ме помни.

114.

Умът не може да се скрие и умният живее трудно.
По-лесно е да се пропие, че трезвен се живее трудно.
Но който истински е умен, остава трезвен .
Ще се бие, ще вие, ала ще надвие! И все тъй ще живее трудно.

115.

Една изпушена цигара и малко пепел след това.
Една история прастара и малко пепел след това.
Едно начало като песен, една раздяла като вик.
И ято спомени в превара. И малко пепел след това.

116.

Колкото да ти се плаче, аз си знам: ще ме забравиш.
Времето върви. Така че... аз си знам: ще ме забравиш.
Смешно. Но сърцата живи са самотни малки спирки
със случайни минувачи. Редно е да ме забравиш.

117.

Жената знае: на земята най-главното е любовта.
От свойта плът не се отмята: най-главното е любовта.
Най-слабия й зов дочува с такава страшна яснота!
И тръгва - хубава и свята! Най-главното е любовта!

118.

Обикновено ний ценим това, което най ни липсва.
Най-упорито се стремим към туй, което най ни липсва.
И разпиляваме без ум това, което най е наше,
в стремежа си да го сменим с това, което най ни липсва.

119.

Изпърво то не беше страст, то просто бе една шега.
Но ме обхвана в свойта власт, макар да бе една шега.
А тая мъничка шега превърна се в голяма болка,
като почувствах, че и аз за теб съм бил една шега.

120.

Не ми разказвай нищо ти, защото знам: ще те ревнувам.
И спомените приюти дълбоко, знам: ще те ревнувам.
Почни оттам, където с тебе се срещнахме съвсем случайно,
и с теб сърцето ще тупти. А инак, знам, ще те ревнувам.